През двата дни, 9 и 10 юни, се състояха едновременно две събития: в Квебек се срещнаха държавните глави на Г-7, а в Циндао (Китай) бе проведена срещата на държавните глави от Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). За пръв път членките на ШОС бяха 8, защото участие взеха приетите на предишната среща Индия и Пакистан. Своя ред в качеството на наблюдатели и партньори по диалога (нещо като кандидат-членки) очакват още десетина страни, сред които изпъкват Иран и Турция. Други десетина са подали кандидатурата си за наблюдатели, но техният статус не е регулиран.
Броят на кандидатите за членство в ШОС не е изненадващ, като се има предвид, че по съвкупното си БВП членките на ШОС вече са се изравнили със страните от Г-7: по данни за 2017 г. съвкупният БВП на страните от Г-7 е 38,692 трлн. долара, а този на страните от ШОС – 38,369 трлн. долара1 с тенденция местата да се сменят към края на 2018 г. Наистина, по БВП на глава от населението шанхайци все още изостават, но разликата между тях и страните от Г-7 бързо се топи. Освен това трябва да се има предвид, че в страните от ШОС, заемащи ок. 60% от територията на Земята живее повече от половината население на планетата, така че потенциалът за по-нататъшен растеж едва ли може да се постави под съмнение.
За тази среща на ШОС бе характерно, че ако преди страните-членки се занимаваха главно с финансово-икономически проблеми, спорадично засягайки някои регионални политически въпроси, този път те решиха да направят програмни политически заявления по въпроси, излизащи формално извън рамките на ШОС:
-
Призоваха всички страни по иранската ядрена сделка да спазват поетите задължения
-
Позитивно оцениха контактите между КНДР и Китай
-
Потвърдиха безалтернативността на политическото регулиране на сирийската криза въз основа на договореностите в Астана
-
Заявиха привързаността си към решаването на украинската криза на основата на Минските съглашения.
Това е ясен сигнал за тектоничните размествания в световната политика. Както се вижда по-горе, страните и от Г-7, и от ШОС произвеждат по ок. 30% от световния БВП, който за миналата година възлезе на 127 трлн. долара2. Очертаващият се № 1 в световната икономика определя и своите глобални политически приоритети, последователно и неотклонно работи за преформатирането на глобалното политическо пространство. Трупа сили, привличайки нови и нови съюзници.
Ликвидирайки превъзходството на Глобалния Запад във военно-политическата и икономическата сфери, ШОС навлиза уверено в политическата. Сега страните от ШОС могат да подкрепят своите призиви с реални действия. На 10 юни посредством съвместната декларация ШОС оповести своята воля и виждането си не само за уреждането на текущите кризи, но и за правилата, по които ще бъде преформатирано световното политическо пространство.
Как отговори на това Глобалният Запад? Никак. По-добре да не бяха се събирали в Квебек, за да не се набива на очи пълният контраст.
Всъщност дневният ред на Г-7 се състоеше от 2 основни точки: как да се избегне търговската война, предизвикана от американските мита върху основни стоки от европейския, канадския и японския внос, а също какво да правят с Русия, без която нито един от големите проблеми в международните отношения не могат да бъдат решени.
По първия въпрос Г-6 (всички без САЩ) се опитаха да проведат колективно нападение срещу Тръмп. На което последният в обичайния си стил отговори, че „шесторката“ е свикнала да печели за сметка на САЩ, но повече не трябва да разчита на подобно нещо. С което обсъжданията по въпроса приключиха. За шестте страни остана дилемата дали да влязат в търговска война със САЩ, или да размахат тутакси бялата кърпа. Като се има предвид, че Тръмп – освен всичко друго – успя да обиди лично почти всеки участник в срещата, дилемата за достойнството и примирението става още по-болезнена.
Във връзка с първия въпрос бе много интересно как ще се развие обсъждането на втория въпрос. Тръмп не се поколеба да хване бика за рогата, предлагайки Русия да бъде върната в групата на „най-богатите“, разширявайки формата от Г-7 до Г-8. В подкрепа на това предложение се изказа италианският премиер, но всички останали отхвърлиха тази радикална промяна. В замяна на това подписаха поредното безсмислено заявление, призовавайки Русия да достави удоволствие на Глобалния Запад, като се откаже от своите позиции по всички глобални проблеми от световната политика. Но Тръмп се изхитри да отзове подписа си и под това заявление, летейки на своя AirForce 1 към Сингапур.
Впрочем, очевидно графикът на американския президент бе съставен така, че той при всяко положение трябваше да напусне заключителния етап на срещата на Г-7 заради срещата си с Ким Чен Ун. И това самò по себе си е твърде показателно. Лидерът на Запада заряза главните си съюзници, за да не закъснее за срещата с ръководителя на КНДР, когото само допреди година никой изобщо не забелязваше. При това трябва да се вземе предвид, че срещата с Ким Чен Ун бе планирана, когато датата и протоколът на срещата на Г-7 бяха известни най-малко от няколко месеца. Излиза, че Тръмп нарочно е възнамерявал да се измъкне от нея преди края й, за да не се занимава с разсърдените си партньори. Инак едва ли е имал проблем да насрочи срещата си със севернокорейския лидер ден-два по-късно.
Трябва обаче да сме наясно, че Доналд Тръмп не е селският идиот, а президентът на САЩ, дошъл на власт с подкрепата на значителна част от политическия и икономическия елит, както и с гласовете на почти половината граждани. Тоест логиката на неговото поведение, ако ще и донякъде невъздържано и скандално, не отразява личната му позиция спрямо европейските партньори на САЩ, а отношението на хората, контролиращи властта в САЩ днес и планиращи да я контролират още поне 6 години.
Всъщност поведението на Доналд Тръмп отразява като в криво огледало световни процеси, които вървят повече от 2 десетилетия. Най-важният от тези процеси е драстичното намаляване на икономическата мощ на Глобалния Запад и обратното – бързият растеж на икономиките на техните опоненти от Изтока и най-вече от Евразия. Както бе посочено по-горе, страните от Г-7 произвеждат днес не повече от 30% от световния БВП. А само 20 години по-рано са произвеждали ок. 65%. Същото се отнася и за военната, и за политическата им мощ. И перспективите сочат, че процесът ще се развива все по-бързо във все по-негативна за САЩ и съюзниците му посока.
Така опитът за бързо ограбване на Русия и Китай чрез превръщането им във второстепенни политически образувания, провеждащи изгодна за Запада и най-вече за САЩ външна и икономическа политика, се провали. По липса на други донори на ресурси за поддържане на световната хегемония, САЩ бяха принудени да се обърнат за целта към своите евроатлантически и тихоокеански съюзници, на които бе предложено да подпишат договорите за Транс-тихоокеанско партньорство (ТТП) и Трансантлатическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ). Но съюзниците взеха да се съпротивляват и администрацията на Обама успя да подпише ТТП, но не в нужния вид, а ТПТИ така и остана неподписан.
Тръмп веднага се отказа от преговорите по ТПТИ и анулира американското участие в ТТП. Нещо повече, постави под съмнение и действащото от 1994 г. Северноамериканско споразумение за свободна търговия (НАФТА) между САЩ, Канада и Мексико. Това бе знак за нова политика на САЩ към своите съюзници. Щом не оказаха достатъчна помощ, за да бъде смачкана Русия и усмирен Китай, щом не направиха нищо за осигуряване на необходимите за продължаване на хегемонията ресурси, те най-малкото трябва да бъдат изхвърлени зад борда като излишен баласт. А при още по-негативен сценарий – да станат донори самите те. Всъщност виждаме, че започва да се разиграва вторият сценарий, тъй като бяха наложени мита над някои стоки и настойчиво бе поискано увеличаването на военните бюджети до 2% от БВП на страните от НАТО. За санкциите срещу крупни компании като „Фолксваген“ или „БНП Париба“ изобщо не споменавам.
При това в думите и действията на Тръмп се наблюдава желязната англо-саксонска логика: Западът настъпваше против Русия и Китай като единен фронт, но основната сила бяха САЩ, те понасяха и най-големите загуби, докато европейците брояха печалбите от това. САЩ се охарчиха и не могат повече да осигуряват с необходимите ресурси колективната политика на Запада. Ще бъде честно, ако ЕС, Япония, Канада, Австралия и другите съюзници поотворят кесиите си и подпомогнат хегемона материално. А ако не искат, хегемонът има пълното право да прибира от васалите си всичко, от което се нуждае, без дори да ги пита.
Като цяло, стана ясно, че САЩ не разчитат повече на останалите страни от Г-7, готови са да разрушат особените отношения с Канада, специалното партньорство с Великобритания, трансатлантическия съюз със Западна Европа, но да съхранят своята свобода в глобалната игра. Засега не са склонни да се лишат само от своето военно присъствие на териториите на своите съюзници, и то главно за да съхранят този коз при бъдещите геополитически пазарлъци.
Тръмп постави своите европейски партньори в много неловка ситуация, когато и да не отговориш на наглостта му, не бива, и да отговориш – няма с какво. Засега Европа е в ступор и не знае накъде да поеме. Ръководена от слаби, мущровани в мантрите за либералната демокрация и за трансатлантическите „ценности“, крайно зависими от САЩ политици, тя не е в състояние да намери изход от създалата се ситуация.
Необходима е цялостна подмяна на европейския политически естаблишмънт, което е трудна и продължителна задача. Те трябва да потърсят други съюзници, други вектори и други ценности, нови модели на развитие, ако искат да спасят Европа и да я съхранят като велика сила и цивилизация.
Засега това изглежда съмнително. Но Европа има колосална историческа памет, велики култури и е напълно способна да изведе на преден план необходимите хора. Да видим дали това ще се случи.
1 Данните са за БВП по паритет на покупателната способност и са взети от сайта на ЦРУ TheWorldFactbook: https://www.cia.gov/library/publications/resources/the-world-factbook/rankorder/rankorderguide.html
2 Вж. същия източник.