ЕС в условията на 25-тата стратегема

Има един китайски сборник с военни тактики и хитрости, чиято дълбочина и обхват далеч надхвърля чисто военното изкуство, наречен „36 стратегеми“. Двадесет и петата стратегема гласи: „Да се открадне трегерът и да се подменят колоните, без да се премества домът“. Идеята е да се подмени същността, съдържанието, като се съхранява видимостта.

Отдавна европейските народи пребивават в условията да 25-тата стратегема. Тя е станала част от усещането им за действителността. Те смятат, че живеят в демокрация. Убедени са, че ЕС е независима структура с голямо влияние в света, основана от Франция и Германия след подписването на 22 януари 1963 г. на Елисейския договор, с който се полагат принципите на следвоенното сътрудничество между двете страни. Вярват, че властта принадлежи на правителствата им, а не на Брюксел (законодателна, изпълнителна и военна власт) и Франкфурт (финансова власт).

Така ли е всъщност?

За да отговорим на този въпрос, трябва да се върнем малко назад в историята.

През 1940 г. Франция се е озовала на дъното. Тя е окупирана от Германия, а целият й елит се е присламчил към победителите. Шарл дьо Гол е единственият, който се е нагърбил да поеме отговорността за Франция. На 18 юни 1940 г. в радиоизявление, предавано по ВВС, той призовава за създаване на Съпротивата, но само няколко месеца по-късно в частен разговор казва, че има край себе си само неколцина евреи, неколцина поети и рибарите от остров Сен, където се намира. Всички елити на Франция са се обвързали с правителството на ген. Петен, което, както е известно, е колаборационистко, т.е. води политика на сътрудничество с германските завоеватели. Същевременно цяла Европа признава за законно това правителство (т.е. и окупацията на Франция) с изключение на Уинстън Чърчил. Което ще рече, че в края на 1940 – началото на 1941 г. единствената страна, която е в състояние на война с нацистка Германия, е Англия.

Една илюстрация за тогавашното положение: в края на 1940 г. Дьо Гол организира в имението, дадено му от Чърчил като резиденция, скромен коктейл по случай коледните празници. По някое време до него се приближава възрастна дама от висшата аристокрация и на прекрасен френски (възрастното поколение по онова време е възпитано в традициите на френския език) го пита: „Dites–moi, mongénérale, commentvalaFrance?“ (Кажете, генерале, как върви Франция?). На което той отговаря в характерния си маниер: „Прекрасно, госпожо, тя ще ни погребе всички“.

По време на трите ключови конференции, определили съдбата на следвоенния свят (Техеран – 1943 г., Ялта – 1944 г. и Потсдам – 1945 г.), на които американските президенти Франклин Рузвелт (на първите две) и Хари Труман (на последната) заедно с Йосиф Сталин чертаят бъдещата конфигурация на Европа, Франция е големият отсъстващ. Всъщност и Чърчил играе спомагателна роля. Големите играчи са СССР и САЩ, които си поделят Европа. И единият, и другият правят горе-долу едни и същи неща: установяват своята доминация над Европа – доминация политическа и доминация военна. Политическата и икономическата доминация на Запад е наречена Общ пазар (прераснал в ЕС), а тази на Изток – Съвет за икономическа взаимопомощ, разпаднал се през 1991 г. Военната доминация пък получава названието НАТО на Запад и Варшавски договор – на Изток.

Така че да се провежда разграничаване на САЩ от европейската конструкция, е нещо доста изкуствено и неотговарящо на действителността, защото в края на краищата доминацията на САЩ над Европа е нещо като медал за васални заслуги с две страни: ези, това е гражданската страна, наречена ЕС; тура – военната страна, наречена НАТО. Ако разглеждаме нещата по този начин, веднага става ясно защо САЩ толкова много държат Турция да стане член на ЕС, а редица европейски страни – не. Така военният периметър на НАТО би съвпаднал с цивилния периметър на ЕС. По същия начин се упражнява натиск и върху някои страни от ЕС, които все още не са членки на НАТО, като Австрия, Финландия, Ирландия, Швеция, да се присъединят към тази организация.

Ако се върнем към редица изказвания на голисти във Франция и на комунисти от епохата на 50-те и 60-те години, то ще видим, че в тях европейската конструкция бива наричана германо-американска. Което всъщност не е нищо ново, защото просто възпроизвежда в един малко по-различен вариант европейската конструкция от Бел Епок, т.е. от периода между двете световни войни. Защото след редицата задълбочени публикации напоследък за никого не е тайна, че Хитлер не е дошъл на власт просто така, а е получил мощната подкрепа на промишлените и финансовите елити на САЩ. Да си припомним само ролята на такива знакови фигури като Хенри Форд (заклет привърженик на нацизма, получил най-високия нацистки орден, даван някога на чужденци) и на Прескът Буш, баща и дядо на двама американски президенти с фамилията Буш, който е основното действащо лице при финансовите трансакции за режима на Хитлер.

След войната тясната обвързаност между Германия и САЩ продължава с още по-голяма сила. В Нюрнберг биват осъдени само неколцина най-опетнени с престъпления нацистки водачи, разглеждани като безполезни в новата обстановка. Затова пък хиляди и хиляди високопоставени административни, военни, научни и финансови дейци на Третия райх – след кратко пречистване в специализирани структури (операциите Sunflower и Paperclip) – са изнесени в САЩ, за да допринасят за развитието на тази държава. Да споменем само Вернер фон Браун, създателя на ракетите Фау-1 и Фау-2, с които са атакувани големите британски градове в края на ІІ св. война, който е и главният конструктор на първите американски космически ракети, венец на които е „Сатурн-5“, извела американските лунни експедиции в края на 60-те и началото на 70-те години. Да споменем и още една не по-малко известна личност – Валтер Халщайн. Той е натоварен да осъществява стратегическото партньорство между Германия и Италия след срещата между Хитлер и Мусолини през 1938 г., наречено „Нова Европа“. Арестуван след войната и така да се каже, рециклиран от съответните служби, той е назначен за външен министър на Германия в правителството на Конрад Аденауер и е един от ключовите автори на Договора от Рим (25 март 1957 г.), с който е създадена Европейската икономическа общност, предтечата на ЕС. Той е и първият президент на Европейската комисия.

И тъй, от гледна точка на САЩ Германия е несъмненатаprimainterpares (първата сред равните) на европейския континент. И от гледна точка на Германия именно САЩ, а не Франция, е най-важният партньор в света. Това е и голямата истина, която в един момент може да бъде осъзната от европейците, а именно, че ЕС е пирамидална, недемократична структура, на чийто връх стои Германия, която пък вече 70 години е в положението на окупирана страна със 179 американски военни бази, повече от 40 000 души американски военен персонал и значително количество ядрени бойни глави под американски контрол на нейна територия.

Напоследък в западната геополитическа мисъл се прокраднаха представите, че Германия е станала прекалено силна и започва да бъде реален съперник на световния хегемон. Германският научен, технически и организационен гений стои в основата на нейната мощ, на смазващото й превъзходство не само на европейска почва в областта на индустрията и технологиите. Като се прибави и нарастващата й с всяка изминала година политическа мощ, дължаща се на придадените й някога и вече усвоени европейски територии и народи, включени в ЕС, тя става реален геополитически съперник на големите днешни световни сили.

Разбира се, все още противоборството с тях е в зачатъчен стадий и не е много на повърхността. Но е нещо, което задължително трябва да имаме предвид и внимателно да следим през следващите години.

Неслучайно обърнах толкова голямо внимание на ролята на Франция за създаването и функционирането на ЕС, защото тя е вписана в същината на забележителен политически мит. След ІІ св. война Франция по никакви критерии не би трябвало да бъде наричана „Велика сила“ – нито като заслуги за победата над нацизма, нито като военна, политическа и икономическа мощ. Тя по-скоро е кооптирана сред победителите и дори получава място сред постоянните страни-членки на ООН по настояване на Сталин и Чърчил, за да бъде противотежест на очертаващата се американско-германска хегемония над Западна Европа.

И в днешно време, с оглед на казаното за стратегическите отношения Германия-САЩ, възниква въпросът: как ще се развиват взаимоотношенията на Франция с Германия – реалния хегемон в рамките на ЕС. Франция се намира в продължителен период на пълзяща деиндустриализация и изнасяне на производства и мозъци в чужбина. Не са малко лошите пророци в нея, предсказващи, че няма да е далеч денят, когато тя ще загине.

Всъщност въпросът пред Франция е не дали ще престане да съществува. Тя ще продължи да съществува и да бъде една от най-прекрасните страни на света със своето природно и историческо разнообразие, със своя език и култура. Проблемът е каква трансформация ще преживее. Дали няма да се превърне в задния двор на едно пространство, доминирано от Германия. И дали няма да стане подчинена страна, каквато например сега е Италия в системата на ЕС. Засега Германия действа много мъдро, позволявайки на Франция да върши в икономически, политически, финансов, бюджетен план неща, каквито например на Италия или Испания не са позволени. Да не говорим за Гърция или България.

Но пък народите започват да се пробуждат. Италианците например виждат, че имат популярно правителство, избрано със 70% от гласувалите, което е направило свой бюджет, както това се прави във всяка демократична държава. Но едни господа начело с г-н Юнкер (навярно оздравял от ишиаса си) – поредните апаратчици от ЕК, които не са италианци и които никой не е избирал – си позволяват с категоричен тон да заявят: „Не, така няма да стане! Трябва да си промените бюджета!“ Подобно поведение едва ли би могло да бъде наречено демократично и основано на принципите на равноправието. Европейците все повече ще се опълчват срещу подобни рецидиви на бюрократично неравноправие.

И така, именно от тези два ключови процеса – отношенията САЩ-Германия и отношенията Франция-Германия – зависи бъдещето на всички нас, които сме част от Европа. Виждаме, че във Франция върви процес на кипене, на социални междуетнически недоволства. Наред с тях се наблюдава надигаща се вълна от изяви на политици, икономисти, учени и журналисти, заявяващи, че Франция има някакво бъдеще само ако излезе от еврото и евентуално от ЕС. Засега властовите елити успяват да контрират подобни идеи. Но бъдещето е крайно неясно.

Какво ли ще стане, ако народите си дадат сметка, че живеят в условията на 25-тата стратегема? Всъщност 25-тата стратегема е нещо доста по-сложно.

***

Ето какво гласи древното китайско тълкувание на загадъчния й текст:

Подредбата на войската в битката наподобява подредбата на дома. Така наречената „ос на небесното равновесие“, минаваща по центъра на позицията от изток към запад перпендикулярно на бойния строй, представлява нещо като надлъжен трегер на дома. А така наречената „ос на земята“, минаваща паралелно на бойния строй от юг към север, представлява нещо като странични колони на дома.

Затова, гледайки към бойния строй, можем да сме наясно къде се намират най-добрите подразделения на всяка войска. Водейки сражение заедно с трета страна, наш съюзник, ние можем да я принуждаваме многократно да се престроява и заема нови позиции, изпращайки да се сражават с противника нейните най-добри части вместо своите собствени. По този начин ние „открадваме трегера и подменяме колоните“ в позициите на съюзника. И ако тази маневра се провежда сполучливо, позицията на съюзника отслабва и е възможно без особени усилия да се провежда сражението за сметка на неговите войски.

Това е най-добрата тактика, ако е необходимо „да се воюва с противника с ръцете на друг противник“.

Дали да свържем цялото тълкувание със структурата, развитието и взаимоотношенията между ЕС и САЩ, както и между Германия и останалите страни? Всеки може сам да си отговори на този въпрос.