За Хашоги, йеменските деца и евро-атлантическите ценности
От известно време световните медии изобилстват с материали за убийството на саудитския журналист Джамал Хашоги. Както подобава на добрия журналистически трилър, на читателите от цял свят не бяха спестени нито версии за разчленяването му, нито за разтварянето на тялото му в киселина, нито за изхвърлянето му в кладенец. Не бяха спестени умопомрачителни подробности и за произхода, кариерата, обкръжението и ценностите на Хашоги. И както е редно напоследък, поточето истина отдавна е погълнато от буйния, кален порой на измислиците, полуистините, намеците и манипулациите.
Инак историята наистина е интересна. Политици, журналисти или просто неугодни някому хора нерядко „изчезват“, и това се случва навсякъде из петте континента. Но да се извърши убийство на свой гражданин в консулство на територията на чужда държава – това е нещо изключително рядко. Поне аз не си спомням за друг подобен случай. Още повече, че жертвата всъщност не е закален професионален дисидент.
Точно обратното, дълги години Джамал Хашоги е помощник на ръководителите на саудитските тайни служби, изпълнява ролята на неофициален прес-секретар на двама саудитски крале. Още от млади години е близък приятел с редица влиятелни членове и ръководители на „Мюсюлманските братя“. Приятел е и с Бин Ладен, заедно с чиито муджахидини неведнъж се фотографира в Афганистан с оръжие в ръка. Всъщност именно Хашоги съставя и първия медиен профил на Бин Ладен за саудитско списание през 1988 г., величаейки го като борец за исляма срещу съветското безбожие. Така цялата му дейност съвсем доскоро всъщност го представя като застъпник и разпространител на саудитската уахабитска идеология.
А „дисидент“ той стана едва след като преди три години тронът в Саудитска Арабия бе зает от принц Мохамед ибн Салман. В своя устрем към властта Салман отстрани от конкуренцията за престола своя братовчед Мохамед ибн Наиф, бивш принц-наследник и министър на вътрешните работи, считан от всички за фаворит на американската „дълбока държава“. Именно покрай тази битка Джамал Хашоги се превърна в „дисидент“ – неговото крило загуби битката за властта в кралския двор и Хашоги се премести в САЩ, където винаги се е чувствал като у дома си.
Извоювал си положението на водещ специалист по близкоизточните въпроси в изключително влиятелното издание „Вашингтон пост“, Хашоги често „съветва“ принц ибн Салман как да провежда икономическите реформи, което от мнозина се приема за критика, и то сериозна. Възможно ли е журналистическата дейност на Хашоги да е ядосала разглезения и психически неустойчив принц Салман? Едва ли. Материалите са достатъчно внимателно написани. А може би някъде другаде в обкръжението и родствените връзки на журналиста се крие разгадката? Например при чичо му Аднан Хашоги – милиардер, един от най-крупните оръжейни търговци, посредник между САЩ и Саудитска Арабия в сделки да десетки, дори стотици милиарди долари. Или сестрата на Аднан Хашоги, която е и майка на покойния Доди ал Файед, загинал в автомобилна катастрофа заедно с английската принцеса Даяна. Странна смесица на представители на висшия западен елит, арабския владетелски елит и най-приближения им обслужващ персонал.
При всяко положение, очевидно някакви действия на Хашоги, за които може би не знаем, са изкарали саудитския принц извън кожата си. А е възможно и убийството на човек, не поддържащ правилното крило на управляващия Саудитска Арабия клан, да се разглежда и като послание към онези „роднини“, които биха могли да се противопоставят на авторитарното управление на Мохамед ибн Салман.
И това послание се отправя без никакво колебание или страх от възмездие. Наистина, откъде да дойде това възмездие? Международният „натиск“ от страна на тъй безкомпромисния Запад, който уж във всички свои отношения със страните от света отстоява принципите на хуманизма, е толкова слаб и плах, че просто е срамота. Истината е в това, че саудитците са едни от най-големите потребители на оръжия западно производство и въпреки гръмките заявления едва ли някой в крайна сметка ще скъса договорите си за продажба на свръхмодерни и свръхскъпи оръжейни системи заради един убит журналист. САЩ дори вече заявиха това. Към горепосочения интерес се прибавя и фактът, че саудитците са в състояние да освободят цените на петрола и да съсипят цялата система на петродолара. Не е без значение също така, че Саудитска Арабия заедно с Израел са основните стълбове на американската политика в Близкия изток, така че малцина са кандидатите да вредят на тази страна.
Разбира се, тоталната обвързаност на Запада със Саудитска Арабия прави реакциите му така нелепи и смехотворни. Какво например ще направи могъщият властелин на света, владетелят на най-голямото червено ядрено копче? Както е обявил търговска и политическа война едва ли не на целия сват, ще тръгне ли да изпитва силата на саудитските политически инструменти на въздействие? Или просто ще се ограничи до словесна критика и поучения. Нищо чудно да бъде казано, че за разлика от Путин принц Салман не е отдавал лично заповед за екзекуцията на Хашоги, че всъщност противниците на Тръмп, поддържани от „дълбоката държава“, призовават едва ли не за свалянето на саудитския принц от трона, че цялата тази история налива вода в мелницата на Иран…
Но както и да завърши тази афера, тя с кристална яснота онагледява безпринципността и липсата на каквото и да е милосърдие в международните отношения. Защото сензацията с убийството на един журналист напълно засенчва огромната трагедия, разиграваща се на границата на Саудитска Арабия. Всъщност тя е ръкотворна трагедия, предизвикана именно от тази държава. Става дума за целенасочените бомбардировки срещу обекти на хранителната промишленост, както и за морската блокада, която саудитците са наложили на бунтовниците хусити и цялото население на Северозападен Йемен. В този регион е на път да се разрази криза на масов глад с библейски измерения, заплашващ 13 милиона души. Дали пък да не го наречем „хуманитарен гладомор“, по примера на „хуманитарните бомбардировки“, за които вече на няколко пъти сме чували?
Ами световната общественост? Тя какво прави? Освен че от време на време някой по-съвестен журналист се потюхка малко по страниците на някоя медия, нищо. Изобщо не обръща внимание на апокалиптичната трагедия, зрееща с всеки изминал ден.
Че защо да й обръща внимание? Нима обърна внимание на ролята на Саудитска Арабия в терористичните атаки на 11 септември 2001 г.? Нима обърна внимание на огромната финансова, логистична и материална подкрепа на същата държава за възникването и функционирането на терористическата Ислямска държава? Нима обръща внимание на стотиците смъртни присъди, изпълнявани ежегодно в Саудитска Арабия? Нима обръща внимание на човешките права там?
Би било смешно, ако не беше много жалко, но миналата година Саудитска Арабия бе избрана за член на Комисията по статута на жените за периода 2018-2022 г. Да свържем този позорен факт с многото пролени сълзи за Истанбулската конвенция…
В края на тези редове човек неминуемо се пита: защо никой в Европа не ходи с фланелки, върху които гордо пише: „Аз съм Йемен“? Защо никой не настоява за оръжейно ембарго на Саудитска Арабия? Защо никой не организира „принуждаване към мир“ или „спасение на йеменските деца“?
Дали пък не е редно да се запитаме що е то евро-атлантически ценности и има ли за тях почва в ЕС?